Когато се срещнаха, тя бе на седемнадесет,
Като черна роза разцъфваща диво,
а тя вече знаеше че ще умре.
Тя ставаше по слаба с всеки изминал ден
както есенните листа окапваха
когато веднъж тя му каза “Сега е когато аз ще умра”.
“Какво беше лятото за теб?”
Попита тя с усмивка.
“Какво е утрото без теб?”
Отвърна тихо той.
Тя му рече,
“Аз винаги ще съм с теб
аз съм котвата на твоята тъга
И няма нищо което аз мога да направя
защото те обичам, обичам те до смърт.”
Но тъгата стигна прекалено на дълбоко.
Планината стана твърде стръмна
а раните нивга не ще заздравеят
защото болката от загубата бе повече
от колкото той можа да понесе.
Той и рече,
“Аз винаги ще съм до теб
с котвата на моята тъга
Всичко което знам или съм знаел
е че те обичам и че те обичам до смърт.”