Морето в мен

От много време се каня да сложа край на блога, но упорито не исках да го правя. Вече нищо не е както преди, аз се промених, промениха се много неща. Истината е че не искам повече да споделям нищо и с никого, тук, в публичното пространство.

Искам да благодаря на всички които някога са си губили времето да четат нещо от тези страници, тези на които им е било интересно, тези които оставаха своите коментари. Тези с които се познавам, най-вероятно имат как да се свържат с мен, телефона все още си го вдигам, може да ме срещнете в ICQ и Skype. Ако ви долипсвам, там съм.

Сега в навечерието на рожденния ми ден, искам да пожелая на Вас и на себе си, да бъдете по-добри, всичко друго зависи от Вас. За мен беше чест, да бъда част от блогващото общество в продължение на 3 години и половина. Пожелавам успех на всички!

Красимир Димов
20 Март 2008г. 22:03 часа.

There are currently 267 posts and 67 comments, contained within 14 categories.

Дата с история и едно ново начало ...

топ песничка за днес

Когато се срещнаха, тя бе на седемнадесет,
Като черна роза разцъфваща диво,
а тя вече знаеше че ще умре.

Тя ставаше по слаба с всеки изминал ден
както есенните листа окапваха
когато веднъж тя му каза “Сега е когато аз ще умра”.

“Какво беше лятото за теб?”
Попита тя с усмивка.
“Какво е утрото без теб?”
Отвърна тихо той.

Тя му рече,

“Аз винаги ще съм с теб
аз съм котвата на твоята тъга
И няма нищо което аз мога да направя
защото те обичам, обичам те до смърт.”

Но тъгата стигна прекалено на дълбоко.
Планината стана твърде стръмна
а раните нивга не ще заздравеят
защото болката от загубата бе повече
от колкото той можа да понесе.

Той и рече,

“Аз винаги ще съм до теб
с котвата на моята тъга
Всичко което знам или съм знаел
е че те обичам и че те обичам до смърт.”

Лесно е, когато искаш да можеш и много трудно, когато съзнаеш, че възможностите ти стигат до един определен момент. От там следва разруха. Разрухата на всичко, което някога е било и може да бъде познато. Същата тази, където някога си бил сътворен в мрака и светлината. Там, където не е имало нищо друго, освен липса на живот – ти си го сътворил. Разрухата на Вселената се е превърнала в нетипична подреденост на един човешки живот – твоят.Някога живеех в тъмна и студена кула, без да имам светлината на лъчите излизащи от твоите очи. Някога, съвсем наскоро исках да се променя, да изчезна от собствената си разруха и част от обществото в себе си да сътворя. Някога, но не отдавна ти се появи в живота ми. Когато смисъла беше в тъгата, изказана по неприличен начин. Обиждайки себе си и другите, правех нереално впечатление, но ти най-добре позна, онова наранено дете, което буйстваше в мен и може би го укроти.

Някога, когато в кулата имаше само мрак и пустота, всичко имаше различен смисъл. Смисълът АЗ и никой друг. Сега си ТИ и НИЕ. ТИ, защото определяш климата в мен, дори понякога неосъзнато. ТИ, когато създавам сам тъмнината в себе си, се появяваш и разбиваш мрака. ТИ, когато всичко останало нямам смисъл, защото ТИ си смисъла за мен. НИЕ, сме когато зимата е в нас и оставяме сърцата си без глас. НИЕ, сме когато аз и ти сътворим новата Вселена. НИЕ сме когато тихо гушнеш се в мен и дълбоко поемеш си въздух. Ще усещам как поемаш глътка живот дълго време, както някога поемах аз. Тихо ще нашепваш думите си, ти Любов. Думи сътворили в мен радостта и тъгата. Думи даващи ми светлина и разбиващи в мен тъмнината.

Тогава, когато всичко свърши, аз бях болка. Аз бях себе си в болката, но не бях истинското ми аз. Тъжното аз, което самичко си страда, защото обича да страда. Аз, което обича всичко в теб, без да има причина. Аз, което постоянно се доказва пред всеки друг, но не и пред самото аз.

Освободи ме от тази тъга. Освободи ме от онова предишно вече НЯКОГА. Освободи ме от собственото ми аз, за да не се самоунищожа. Не искам прошката ти, защото аз не мога да прощавам. Не искам мъката ти, защото моята си притежавам и умирам всеки път, когато в твоите очи я намирам. Не искам съжаление и знам, че никога не би го сътворила. Не искам ревност, защото тя убива.

Искам теб, просто така. Искам да обичам всеки ден, всяка част от тялото ти, по начина, който мога. Искам да не търсиш причина, защо те обичам. Няма причина да те обичам, няма обяснение да те обичам. Обичам те, защото те обичам. Ако това не стига, какво повече мога да направя. Не мога в красиви думи да го облека. Вече нямам подходящи думи. Няма смисъл нито едно изречение. Няма смисъл дори и в погледа ми, защото пред мен си само ти. Опитвам се да подредя мислите и пак се появяваш ти. ТИ – живота ми Любов. Живот и страст и цялата нова Вселена. ТИ и АЗ – времето и климата вътре в нас.

Някога никой не беше се разхождал в мен. Някога никой не можеше да ме нарече дете. Някога аз бях силния, а всички останали бяха в моите нозе. Сега аз съм в твоите. И целия свят ще срина в краката ти, ако нещо те застраши. И бури ще създам и мечти заради теб ще руша. За да мога в твоите очи нови наши да сътворя. Ще се доказвам, че мога по своята пътечка да си вървя, но редом до теб за ръка.

Искам някога да съм казал последното сбогом, с което рушах светове. Искам повече сбогом да няма и това да не е последната измама. Да заспивам гушнал се в теб и да топя дневния сътворен от чуждите лед.

Имам много желания, но само една мечта. Искам ти да си наркотика, който ме прави най-щастлив на света. Искам ти да ме вкараш в делириум и с мен да сътвориш светлина. Искам да съм слънцето, за да може никога да не ми избягаш. Искам с всеки лъч да огрея очите ти и те никога да не мислят за после или преди. Защото, мило, няма после, нито преди. Сега сме само аз и ти.

Ела и бъди близо до усмивките ми, ела тихичко при мен и силно ме гушни. Ела, сърцето в мен бъди.

Обичам те, когато теб те няма и всичко ми изглежда измама. Обичам те, когато си до мен. Обичам и погледа ти лекичко смутен. Обичам присъствието ти в мен. Обичам мислите си за теб. Обичам да съм теб.

Обичам те!

640-802 -> 642-901 , 642-812 , 642-825 , 642-845 -> 642-523, 642-503 -> 350-001

Ето че и моята луда седмица свърши. Пак съм в странно настроение от всичко което се случи, събраха се доста спомени във Варна, покрай Добрич. От -20 градуса за няколко часа се озовах на +20, признавам си, не е от най-приятните неща. Обещавам си от тук, повече да не ходя на планина през зимата, край, решено е, аз съм Морски човек!
Във Варна беше интересно, снимах се доста, снимах се с колата, снимах колата, пак вървях бос из пясъка и студената вода, мисля че няма и да се разболея. Мислих много и за много неща, но немога да кажа че измислих нещо революционно. Видях се с стари приятели, с други само се чух, на трети не се обадих (не се сърдете), дори завързах и нови. Трябва да отбележа, че София започна да ми липсва, явно съм отвикнал да седя на места, където времето изглежда спряло, където има спокойствие, макар че след 7 часовото каране на обратно, на влизане в София, започнах да се ядосвам и да псувам пак като простак. Но предполагам, че всичко е така както ние си го направим, а очевидно аз мога само да греша, поне когато става въпрос за мен.
Пак стана глупав пост, всъшност снощи си мислих дали да не затворя блога, ще видим ..

На път съм да погреба, най-истинските и желани мечти, които някога съм си мислил и вярвал и мечтал. Винаги съм смятал, че когато спра да мечтая, сигурно ще спра и да “дишам”. Или поне усещането е че нещо в теб умира. Дори проблемите стават някак безразлични, а живота сив и скучен, нежелан .....

хубава песен :/

“Аз ще оцелея в бъдещето или ще загина в историята, но и в двата случея, болката остава, за да помня че съм съществувал!”

Красимир Димов, 18.01.2008 – 22:01h

НЕ искам да споделям вече,
искам само да ЗАБРАВЯ,
искам и мечтая за времето,
което ще помъдрее,
и ще затвори старите рани.
Красимир Димов, 18.01.2008 – 22:11h

Знаеш ли какво е да те боли сърцето,
знаеш ли какво е да си безсилен,
и да знаеш че неможеш,
да вървиш против съдбата
и да знаеш че времето
с любимия човек цъка
и когато разбереш
няма да се питаш повече.

Съгласен съм,че повече имаме нужда да пишем, когато сме нещастни.
Ако има човек до нас не винаги е точно този ,с който ще оценим красотата на реалността.
Ако той е -голямата любов,ще усетим красотата,аромат на цветя,красиви природни картини.
Но ,ако се замислим,че намирайки човека до нас, сме сбъднали мечтата си.
А от сбъднати мечти,много повече боли.Въртим се в омагъосан кръг и пак стигаме до страданието, до белия лист,където изливаме горчилката си.
Защото щастието и страданието вървят ръка за ръка.

С малко закъснение, но все пак....

Започнах прилична работа, в която придобивам развитие, в областа към която си мислих (мисля) че искам да се развивам ... Лирекс, мрежи
Купих си кола, красива и черна
Преживях първото си ПТП, в който сам бях участник и може би сам си бях виновен, в крайна сметка с много нерви, почти всичко е възстановено
карах с ~250 км/h (патувах към морето и към най-скъпите за мен хора, 2 причини заради които си струваше)
И тази година не срешнах истинската любов, през призмата в която аз я виждам, или може би съм я намерил, но .... сложно е
Станах 10 пъти по-мързелив, глупостите взеха да ми идват в повече ....
Почнах проект, е не се отказах от него макар да изглежда невъзможен, е аз си вярвам че ще успея, на инат ще го довърша, пък да става квото ще, тук заявявам на себбе си в бъдещето да не ме е яд от резултата ... струва си!

Някой от плановете за 2008
CCNP (само да си взима CCNA най-накрая, след толкова много канения ... )
да кажа есента че съм 3-ти курс ... (ееее прополвих го бе, още толкоз и край)
искам повече време за мене си и приятелите ми, от които се отделих последните месеци ...
след 3 години липса на море, тая година смятам да прекарам 2 щастливи седмици на брега ...
трябва да скоча с бънджи, стига съм лъгал в блога че ще го направя ...
да върна любовта си към Линукса, в момента е много далеч от дневния ми ред, добре че поне ежедневно го ползвам и досега не ме е предал ...

п.с. съжелявам за raw формата на писаниците, изгубих си нюха към доброто изразяване или просто това е положението в главата ми :chaos:

“Един ден приятелството попитало любовта: Защо съществуваш ти, като мен ме има? А любовта казала: за да донеса усмивката, там където ти остави сълзи!”